Класическата ария, която се разнася от стария транзистор сякаш вибрира с чистотата на огромните бели скулптури, плъзга се с лекота по причудливите им извивки и се оттласква обратно в прашното ателие. Огромното хале е препълнено с флуидни форми, които сякаш всеки момент ще прелеят извън това измерение. Павел вече работи върху следващ проект. „Какво да ти кажа, Марийче... Пра’им – хвърлим, пра’им – хвърлим.“ Нещата от живота.

Остават само две седмици до „Homo sapiens – възпоменания“ и ателието на скулптора е събрало трийсетте пластики, специално създадени за тази изложба. Огромните бели фигури са застинали в мълчание и тихо чакат своите пет минути слава. Павел снове между тях и докато говори, ръцете му не спират да галят извивките от стиропор. „Жена и скулптура се гледат на живо“, повтаря една от любимите си сентенции той.

Посреща ни в обичайния си работен екип – стари кадифени панталони и износена карирана риза, гъсто осеяна с пръски боя и парафин. На главата му не очила, а инсталация от стъкло, пластмаса и тиксо. Ръцете му се движат неуморно, със завидна енергия за човек на възраст. „Роден съм...“ – прави драматична пауза, – „Спокойно, овладейте се... през 1939 г. Представяш ли си, Марийче, интервалът между моето раждане и Турско е горе-долу еднакъв по продължителност с този между завършването ми на Академията през 66-а и сега!“

Четири дълги пръта са грижливо подпряни върху стената: „Краката на Фърлюша“, пояснява Павел. „На влизане в залата хората ще минават между тях.“ Давам си сметка, че пространственото мислене на този човек е необятно – Павел създава не просто скулптури, а сценографии. Цели светове. Дързък, необичаен, авангарден. Понякога труден за разбиране, но неизменно предизвикващ възхита и благоговение.

Една двойка по рисуване предопределя пътя му на скулптор. „Първи и втори курс в Художествената гимназия учехме всичко по равно – рисуване, скулптура, живопис. Имаше годишен изпит и ако ти праснат двойка, директно те изхвърлят от училището, а ти ако искаш – кандидатствай отново и започвай от самото начало. По принцип имах добри бележки. Обаче на изпита по рисуване – двойка. Умрях от страх – първият ми голям житейски стрес. Класен тогава ми беше учителят по скулптура – млад преподавател, току що завършил академията. Дръпна ме настрана и каза „Павка, да се представиш добре на моя изпит, че иначе нямаш шанс.“ Дотогава скулптурата я ненавиждах, но като се захванах – няма междучасие, няма почивка – изядох я тая маска на Донатело! Само аз изкарах шестица от курса и така прескочих трапа.“ После с усмивка добавя: „И какъв да стана! „Сине, хвана се за калта“ – казваше моята майка...“

От 71-ва година насам се издържа единствено от скулптурите си. „Не ми е било лесно, но устисках някак си.“ Няколко пъти го канят да преподава в академията. Колебае се – заради стабилния доход, семейството, децата. Но има и друго. „Освен гарантиран доход, получаваш и достъп, отварят ти се много врати. Но има опасност да вземеш да си повярваш, а това е пагубно за един творец.“

За първи път излиза в чужбина чак на 43. През 1982 г. го изпращат в Париж, в едно от ателиета, които Людмила Живкова е наела за 99 години. „Дотогава не бях виждал оригинал на нито една световна картина или скулптура, а съм учил история на изкуството. Ходех по улиците на Париж и сякаш не вървях, а се реех над земята.“ Прекарва часове в Лувъра. Ню Йорк обаче припознава като „неговия град“ и споделя: „Ако тези пътувания ми се бяха случили на младини – сигурно щях да емигрирам.“

Големият му пробив като творец идва години по-късно и е свързан с белгийския колекционер Юго Вутен. Вутен започва да колекционира изкуство още през 80-те. В началото на 90-те пристига в България на лов за мечки, но вместо това открива местната артистична сцена. Малко по малко името му се превръща в символ на частното покровителство на българското изкуство. Павел Койчев е сред скулпторите, които Вутен открива и активно подкрепя.

През 1982 г. Павел организира първата си самостоятелна изложба. Оттогава досега работата му непрекъснато се променя – и като тема, и като материали, и като обеми. „Всеки път се впускам да търся нещо ново, да изследвам формообразуването.“ Поглажда с ръка заобления стиропор и продължава: „Не е лесна работа и с годините все по-трудно ми става. Иначе да въртиш едно и също ми е непонятно.“

Може би точно в това е съзидателят – в непрекъснатото търсене на следващата форма: Пра’иш. Хвърляш. И пак.